Щракването на стъклено писало върху таблет до мен в метрото беше достатъчно силно, за да ме върне в реалността. Звукът – сух, механичен – ми напомни за училищните часове след „дигитализацията“. Гледах как момичето превключва приложения без да мисли, а в съзнанието ми изплуваха презентациите за „умните класни стаи“. Обещаваха революция – учебници в миналото, знанието на един клик, деца, които учат с интерес. Днес фактите показват друго: не по-добри ученици, а по-скъп начин да държим вниманието им в капана на известията. Като човек, който се занимава с бизнес и анализи, виждам икономиката зад това: таблетите не са просто устройства, а вход към скъпа екосистема от абонаменти, софтуерни лицензи и непрекъснато обновяване. Вместо да се инвестира в качествено преподаване, парите отиват за „интерактивни инструменти“, които решават проблем, който не съществува – липсата на концентрация. Децата не се учат да анализират, а да скролват. Това не е образование, а консумация на съдържание. Всяка нотификация ги отдалечава от знанието и ги въвежда в техния собствен, персонализиран свят на разсейване. Бюджетите, които биха могли да се използват за подготовка на учители или качествени учебници, изчезват в плащания към доставчици на хардуер, който след година-две ще се окаже просто отпадък. Когато слязох на следващата спирка, звукът от таблета все още беше в ушите ми. Балансът е ясен: купуваме все по-бързи устройства, за да наблюдаваме как вниманието на младото поколение се разпада още по-бързо.